Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05 01:00 - Разкази за една компания - Екскалибур
Автор: razkazitenagrobarq Категория: Изкуство   
Прочетен: 243 Коментари: 0 Гласове:
2



 Гъста мъгла затрудняваше видимостта и дон Хелипе изпитваше затруднения да управлява кораба.
- Нищо не виждам, трябва да се приземим.
- Ние и без това стигнахме сър. Тази мъгла не е случайна. Хайде Мурлин, да разкрием пътя.
- Добре, чакай да си спомня заклинанието, че мина доста време. Как беше..Авалон, о Авалон, покажи зелените си поля, магическите същества, вдигни гъстата мъгла О Авалон, покажи ни пътя. - Мурлин започна да ръкомаха все едно беше диригент, а Малфред му пригласяше. Изведнъж мъглата се разтвори и разкри невероятна гледка. Остров, който изглеждаше като късче от Рая. Дон Хелипе преземи кораба на брега и тримата слезнаха. Мястото беше изключително красиво и навсякъде се виждаха магически същества, сякаш излезли от някоя приказка.
- Невероятно! - дон Хелипе беше ахнал.
- Така е сър. Това място е убежище за всички магически същества, които не могат да оцелеят в жестокия свят на хората. Тук може да дойде само някой, който владее магията и е с чисто сърце. Това включва и Вас, сър. Време е да преоткриете себе си и да се видите такъв, какъвто аз Ви виждам с моите очи.
- Имаш голяма вяра в мен Малфред, надявам се да я оправдая.
- Стига толко сърцераздирателни сцени, че стария Мурлин ще повърне. Хайде тръгвай, няма време. - Мурлин пак започна да подканва дон Хелипе с една пръчка.
- Чакай, къде да тръгвам? Вие няма ли да дойдете с мен?
- Не, сър. Сам трябва да минете изпитанията и да разкриете тайните на това място, като по този начин ще откриете себе си.
- От къде да започна?
- Стига пита бе! Да не сме ти локалните гидове?! Тръгни по таз пътечка и ще видиш къде ще те отведе. Ние ще чакаме тук.
- Мурлин е прав, сър. Това е Ваша задача и сам трябва да се справите. Пожелавам Ви кураж и успех!
Малфред и Мурлин се качиха обратно в кораба и затвориха вратата, а дон Хелипе се обърна към гората и се приготви за приключенията, които го очакваха.

Докато вървеше из гората, времето изведнъж се промени. Слънцете залезе, задуха силен вятър и заваля пороен дъжд. *Първото изпитание е за сила на волята. Трябва да успеете в привидно безнадежна ситуация* - гласът на Малфред прозвуча в главата му.
- Малфред? - дон Хелипе се огледа, но не получи отговор. Нямаше и къде да се скрие от дъжда, затова продължи напред. Струваше му се, че всичко е еднакво и се върти в кръг. Дъждът ограничаваше видимостта, а силнят вятър го вледеняваше. Нито едно от устройствата му не работеше, налагаше се просто да продължи напред. Минутите му се струваха като часове, а часовете, като дни. Той наистина се въртеше в кръг в омагьосаната гора. След като за пети път мина покрай същия паднал дънер, дон Хелипе седна на него изтощен, както физически, така и психически.
- Безнадеждно е, нищо не се вижда, нямам сили вече...къде е скапаната пътечка?!!! - дон Хелипе беше на път да се откаже, но в този миг в съзнанието му изкочиха образите на семейството му. Малкият Мармалади сигурно тъжеше за баща си и го чакаше с нетърпение да се върне. - не, няма да се предам! Трябва да свърша започнатото, за да може Мармалади да расте в един безопасен свят!
Дон Хелипе се изправи и погледна напред. Дъждът го брулеше в лицето, но той сякаш не го усещаше и беше по-целеустремен от всякога. В този момент пред него заблестя светлина, която сякаш му показваше пътя и той тръгна след нея. Не след дълго се озова на широка поляна и времето се оправи също толкова внезапно, колкото се беше развалило. Слънцето изгря, а вятърът и дъждът спряха. Дон Хелипе се огледа, пътят по който току ще бе дошъл го нямаше, но за сметка на това в четирите края на поляната имаше дървени арки, а в центъра малък олтар. *Второ изпитание е за интелект. Има само един правилен изход. Трябва да отговорите на гатанките, за да се разкрие пред Вас. Ако сгрешите дори една, ще останете в капан завинаги. * - гласът на Малфред, отново прозвуча в главата на дон Хелипе.
- Добре, да видим тези гатанки. - дон Хелипе се приближи към олтара в центъра на поляната. Той беше пълен с пясък, но колкото повече се взираше в него, толкова му се струваше, че започват да се образуват думи, докато не се появи и първата гатанка.
"Имам само един цвят, но много размери. През деня ме виждаш, нощем не можеш ме намери. Къде ходиш, аз все по тебе тичам. Как се аз наричам?" 
- Е, това е лесно...сянка. - от олтара излетя малка топка светлина и застана неподвижно във въздуха, а текстът в пясъка се промени.
"През пролетта съм красиво облечен, през лятото съм аз навлечен. Щом застудее навън, разхвърлям се гол, като пън. Какво съм аз?"
- Не, не може да е толкова просто. То отговорът е даден в загатката. Да не е някаква заблуда, чакай да видим. - през пролетта дърветата напъпват, лятото са покрити с листа, а есента и зимата са голи, като пънове. Еми няма какво друго да е - дърво.
Втора топка светлина полетя към първата и застина във въздуха до нея, а в пясъка се появи нова гатанка.
"Аз убивам всичко живо: птици, зверове, дървета и цветя. Желязо хапвам за закуска, стомана вечерта. Цели градове разрушавам и планини повалям. Какво съм аз?
- Хмм, добре. Да помислим логично. Убива всичко живо - някаква зараза, но пък хапва желязо и стомана, значи не. Нещо друго е. Най-трудното за разрушаване тук е планината. Какво може да разруши планина...земетресение...не, не се връзва с желязото. Хмм, вятър, валежи, всичко може да повлияе на камъните с времето...Чакай, времето. Да, с времето животните, дърветата и тн умират, металите корозират, а скалите ерозират. Това е! Времето! - трета топка светлина се изстреля в небето и трите заедно образуваха лъч светлина към една от арките, която засия и в нея се оформи образа на гората, но с пътечката, която дон Хелипе загуби след като навлезе по-дълбоко. Той си пое дълбоко въздух и мина през арката. Точно се озова обратно на пътечката и гласът на Малфред проехтя в главата му *Последното изпитание е за сила. Победите ли пазителя на меча, той ще бъде Ваш.*
- Хмм, много хубаво ама нямам никакви оръжия. Дано ръкопашен бой да свърши работа. - още не го беше изрекъл и голяма сянка затъмни гората. Нещо прелетя над него и изчезна от другата страна на дърветата. - Нещо ми подсказва, че ръкопашен бой няма да е опция.
Отвъд дърветата се разкри огромна поляна в края на която имаше малко изворче, което се струваше странно познато на Дон Хелипе. Той си спомни легендата за жената от езерото, как тя е дала меча на крал Хартур и после е бил върнат при нея. - Това трябва да е! Най-после го намерих! - Дон Хелипе тръгна с бърза крачка към изворчето, но изведнъж се чу сирен рев от небесата и огромен дракон кацна между него и крайната му цел. Земята се разтресе под тежестта му. Дон Хелипе обаче беше непоклатим, целта беше пред очите му и нищо нямаше да го спре...дори огромен огнедишащ дракон. Драконът си пое дълбоко дъх и избълва струя огън в посока на Дон Хелипе, но той успя да се превърти настрани в последния момент. - Ще играем грубо, а? Добре...- той се затича към дракона, като избягваше лапите и челюстите му. Когато стигна до левия му крак, дон Хелипе забеляза, че люспите по кожата му са достатъчно големи за да може да се изкатери по тях и това и направи. Драконът се мяташе наляво-надясно в опитите си да изхвърли досадното насекомо, което се катереше по него, но годините тренировка си казваха думата и дон Хелипе успяваше да се задържи доста ловко. Когато стигна до глава му, той извади верния си нож карамбит. Малко оръжие за такъв голям противник, но нямаше друг избор. - Да видим сега колко си отворен без едно око! - Дон Хелипе се хвърли към лявото око на звяра и заби ножът си в него. Драконът изрева страшно и удари дон Хелипе с лапа, като така го запрати обратно на земята, излетя в агония и се въртеше във въздуха от болка.
*Сър, сега е моментът да освободите истинската си сила. Усетете мощта, която се върти около вас!*
- Малфред? За какво говориш?!
*В разгара на битката сте, адреналинът Ви е достатъчно висок за да освободите силата си. Усетете магията на това място и покажете на звяра кой е неговият господар! Повярвайте в себе си!*
- Дано си прави приятелю. - дон Хелипе се изправи, застана неподвижно и затвори очи. Драконът беше изпаднал в ярост. С едното си останало око, той локализира дон Хелипе и се засили със страшна скорост към него. Точно щеше да го изяде, когато мъжът пред него отвори очите си, които светеха в синя светлина. Драконът застина във въздуха..буквално. Беше обгърнат от същата синя светлина, в която блестяха очите на дон Хелипе. Той протегна ръка и замахна надолу. Драконът се удари в земята, отново и отново.
- Стой долу, подчини се!
Драконът понечи да се изправи, на получи залп от камъни в лицето и отново се строполи на земята.
- Казах, долу!
Изтощен и победен, големият звяр лежеше безпомощно на земята. Дон Хелипе се приближи и го докосна по главата.
- Ти свърши добре задачата си пазителю, не ти е време да умираш. - драконът отново засия в синя светлина, но този път тя бе лечебна. Раните му изчезнаха, а окото му заздравя. Той се изправи, огледа се, нададе рев и облиза дон Хелипе, като кученце. Изглежда много се радваше на новия си господар. 
- Седни! - драконът изпълни командата и изплези език, гледайки към господаря си. - Стой там сега, имам да свърша нещо.
Дон Хелипе се запъти към малкото изворче, от което излезе полу-гола жена, която държеше в ръцете си магическия меч. Той застана пред нея и се поклони на едно коляно.
- За успешното преминаване на изпитанията, аз Ви провъзгласявам за рицар на магическото кралство. Станете Сър Хелипе!
- Милейди, дошъл съм за меча. Трябва да победя голямо зло.
- Знам за какво сте дошъл. Екскалибур е Ваш. - тя протегна ръце и дон Хелипе взе меча, който засия в синя светлина. - Преди да тръгнете, вярвам че един разговор със стар Ваш роднина ще Ви бъде полезен. - Зад нея от мъглата се появи не кой да е, а самия крал Хартур. - Оставям ви да си поговорите. Вие сте новия велик магьосник на ордена и като такъв, всички магически същества на острова ще откликнат на молбите Ви. Използвайте ги разумно. - Жената от езерото се оттегли обратно във водата и изчезна сред вълничките, а крал Хартур се приближи към Дон Хелипе.
- От много дълго време чакам достоен рицар да дойде за този меч. Знай, че в ръцете си държиш оръжие, което може да убие всяко зло, но трябва да го използваш само за почтенни дела.
- Така възнамерявам да направя кралю. - дон Хелипе се поклони, но Хартур го хвана за ръката.
- Тук всички сме равни момче. Надявам се разбираш каква тежест има на плещите ти. Ти си този, който трябва да унищожи злото и да възвърне магията в този свят. Силата ти е огромна, но отговорностите също. Внимавай как я използваш. Но гледай как си облечен. В това време кралете изглеждат, като коняри. Не може така. Един крал, трябва да изглежда внушително и да всява респект в хората си и страх у враговете си. Но не се бой, ще се погрижим за това. - Хартур се запъти към едно голямо дърво и от него извади комплект рицарска броня с наметало. - Заповядай момко, това е моята кралска броня. С нея ще изглеждаш като кралят, какъвто си.
- Благодаря Ви, крал Хартур. - дон Хелипе се поклони, но също така си помисли колко ли странно ще изглежда в рицарска броня в тези модерни времена.
- Давай, облечи я.
Дон Хелипе облече бронята, сложи наметалото и с учудване забеляза, че въобще не е толкова тежка, колкото изглежда.
- Изглеждате великолепно, сър! - Малфред и Мурлин точно подминаваха дракона, който все още седеше с изплезен език.
- Да живее краля! - Мурлин размаха юмрук.
- Малфред, Мурлин! Не мога да повярвам, все едно беше вчера! - Хартур ги погледна и тръгна към тях.
- Крал Хартур, толкова се радвам да Ви видя отново, сър! - Малфред се поклони.
- Не сте се променил изобщо кралю! - Мурлин също се поклони.
- Моля, моля без поклони, както казах на този младеж тук. Колко сте остарели, знам че времето тук минава различно, но толкова ли години са минали!?
- Да сър, мина повече от хилядолетие.
- Чакайте малко! Как така времето тук тече различно? - новината разтревожи дон Хелипе.
- Така е сър. Няколко часа тук, се равняват на седмици от вън.
- Какво?!! И никой не се сети да ми го каже по-рано?! Трябва веднага да се връщаме, кой знае какво се е случило с града ни!
- Прав сте сър, Турлин и Сузи са голямо зло и не бива да губим излишно време. Ние с Мурлин обаче ще бъдем безполезни в тази битка, опасявам се. Стари и слаби сме, само ще се пречкаме.
- Тук мога да помогна стари приятелю. - крал Хартур се усмихна. - И аз научих това-онова докато бях тук.
Хартур започна да ръкомаха и синя светлина обгърна възрастните магьосници. Толкова заслепяваща, че дон Хелипе обърна очи и когато погледна отнова, видя чудо. Малфред и Мурлин бяха отново млади и както изглежда на върха на силите си.
- Не съм се чувствал така от хилядолетие! - Мурлин започна да подскача радостно.
- Как да Ви се отблагодарим кралю? - Малфред понечи да целуне ръка на крал Хартур.
- Няма нужда от благодарности приятелю. Пазете вашия нов крал, помогайте му да побеждава злото и го дръжте на пътя на доброто.
- Така и ще направим! - казаха двамата в един глас и се поклониха.
- Тръгвайте и нека светлината бъде с вас! - крал Хартур се обърна и изчезна в мъглата на острова.
- За един ден видях толкова невероятни неща, че дори това не ме учудва вече. - дон Хелипе се смееше с глас.
- Така е сър, а вече владеете и магията. Какъв е планът?
- Вие се върнете с кораба, аз мисля да направя по-....грандиозно завръщане. - дон Хелипе се усмихна лукаво.
- Какво сте намислил сър?
Дон Хелипе отиде до дракона, който го погледна радостно, потупа го по главата и се качи върху него.
- Един крал, винаги се впуска в битка на верния си жребец, нали така? Напред! Към небесата и нека огън и жупел се изсипят върху Турлин!
Драконът се изправи, изрева силно и отлетя в небето с дон Хелипе на гърба си. Жестока битка ги очакваше и съдбата на света щеше да се реши днес.




Гласувай:
3
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: razkazitenagrobarq
Категория: Изкуство
Прочетен: 38347
Постинги: 56
Коментари: 8
Гласове: 1562
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930